Да, точно там, но не съвсем. Другарите са далеч повече, а вятърът е малко спарен. Това е едно от местата, където поредното младо поколение се учи що е то живот и има ли почва у нас. Всеки един от тях положил усилия, учил, използвал връзки или просто преписал своя път за да стане студент. Да стане един от тези дето уж имат бъдеще. Един от тези, които са съвестта на държавата. Един от тези, който протестират, от тези, които имат нови и свежи идеи. Бъдещи управници, чиновници, бизнесмени, интелектуалци, клошари или просто граждани на република България. А по-рано? По-рано са училищата. Там обучаването е дълг на хора с ниски заплати, често не много умни и не рядко със западнал морал. Места, където дисциплината е смешна униформа, ушита от приятел на директора, учебниците писани от полуграмотни братовчеди на просветното министерство, а сандвичите в лавката имат мухъл, но и познат в ХЕИ и в социалното министерство. 

А всичко започва от тук, това отдавна забравено нам детство. Това, което в нас буди носталгия и отнесен поглед с въздишка – Ех! Сантимент към картинките от дъвки турбо, играта на ръбче, вечната топка и... Абе дали и днес е така? Дали игрите не са други? Децата май си остават същите, само дето марковите дънки от Кореком са сменени с мобилни телефони. Май и лексиконите са други.

 
Ето едно дупе, което наблюдава с нескрит трепет как група негови другарчета търсят в Гугъл кой е Филип Тотю и що аджеба са му толкоз големи мустаките. Или просто проверяват нивото на река Дунав в сантиметри, разтревожени дали на таз екскурзия за 35 лв., "Радецки" може и да плава. Или да научат повече за тъй титолуваните ни Белоградчишки скали. А може и просто да пускат поредния непълнолет в мрежата на гепиме, флиртче, сладурче, бонбонче и вся остальная сволочь.